Отговори на някои въпроси

Ето някои от тезите, повдигнати в книгата на Никол Данева, "13 рози":  учението на Исус е изопачено от Павел до неузнаваемост; истинските приемници са били гностиците; съществува връзка между гностицизма, мистериите и орфизма; Исус е бил посветен в тракийския орфизъм; в учението му е имало и ритуален секс; Мария Магдалина е била не само съпруга и майка на детето му, но и най-приближеният, най-верният тринайсети апостол.

Ето и някои отговори в защита на горните твърдения /следващият текст е или почти изцяло взет от различни места в книгата, или е негов синтезиран вариант/:

Вярно ли е, че всеки по-любознателен евреин е могъл да чуе за мистериите, могъл ли е Исус още в ранните си години да научи за Орфей? Отговорът е: да! По негово време с пълна сила са се провеждали тайнствата в Елевзин /край Атина/, за чийто основател самият Питагор посочва тракийския певец Орфей. Дори един от най-изтъкнатите ранни богослови, Климент Александрийски, е бил посветен в Елевзинските мистерии преди да приеме християнството. Безспорен факт е, че в онези времена хората са пътували доста, а компактни еврейски поселения е имало на много места, не само в Рим или Александрия. Гръцката култура, залегнала в основата на Римската империя, е била достъпна за евреите и в самата Галилея, наречена дори в Евангелията „езическа” заради живеещите там елини. А желаещите да ползват услугите на „езическите” бани и да се облагодетелстват от други подобни „езически” придобивки, включително да се запознаят и с гръцката философска мисъл, се множали с всеки изминал ден. В исторически документи от Палестина, отнасящи се до епохата на Исус, се споменава декларирана от равините забрана към евреите да се интересуват от елинския начин на живот и елинската философия. Никой не забранява нещо, което го няма...

Вярно ли е, че търсещият духовно прозрение е могъл да научи за най-голямото тракийско светилище, условно наречено днес Перперикон, могъл ли е Исус да се озове там? Отговорът е: да! Изградената пътна мрежа е била достатъчно удобна, а то самото е било толкова известно в античността с успешните прорицания на жреците-беси, че според някои исторически източници именно до тях са се допитвали Александър Македонски преди похода си към Индия и бащата на Октавиан Август, станал впоследствие първият римски император. Да не забравяме, че по негово време тези земи са свободни, те стават римска провинция чак в 45 г.сл.Хр., освен това са привлекателни още и заради обстоятелството, че за разлика от останалата неримска част на Европа не са били населени с варварски племена, тракийските царства са древни и богати, тракийските градове са средище на оживена търговия и култура. Да не забравяме и широко известните умения на траките в магьосническата медицина – лечение чрез билки и баене...

Вярно ли е, че Христос е разпнат именно заради магьосничество и богохулство? Отговорът е: да! Самите евреи са първите гонители на християните, още преди римляните, а според Талмуда в навечерието на най-големия еврейски празник Песах в Йерусалим  бил „повесен” човек на име Иисус Назарянин. Преди самото събитие четиридесет дни из града вървял глашатай, който казвал, че въпросният Йешуа Ханòцери, както му викали тогава на староеврейски, „ще бъде убит с камъни, защото се занимавал с магьосничество, съблазнявал Израиля и отпаднал от правата вяра”. Според еврейските закони наказанието с камъни се прилага при богохулство, а дори и в Евангелията се споменава как книжниците го нападали заради съмненията, че изцерява с помощта на дяволските сили. И как иначе освен богохулник да нарекат онзи, който въстава срещу такива свещени за евреите неща като съботата, постенето, че и срещу самия им старозаветен бог, като при това си позволява да ходи сред хората, да върши чудеса и да прилага някакви невиждани дотогава методи на лечение, които по своята ефективност приличат повече на магия...

Вярно ли е, че първите християни често са възприемали Христос като завърналия се Орфей? Отговорът е: да! Всеки, чул веднъж проповедите му, оставал с впечатление, че никога дотогава никой друг човек не е говорил така. А евреите много добре са си познавали Писанията, едва ли някой, който просто им цитира Стария завет, ще събуди у тях подобен възторг... Самият Исус заявява, че идва да им даде нови закони. От съвременна гледна точка приликите между него и Орфей са много. И единият, и другият са плод на съюза между земното и небесното: Орфей е син на земята и звездните небеса, Исус е син на земна жена, заченала „непорочно” от Светия дух; и единият, и другият въстават срещу стария бог; и двамата полагат основите на нещо кардинално ново за времето си, но и много сходно при това, паралелите в самото учение говорят сами за себе си: Бог е любов, всеки го носи в себе си и може да се издигне към него след придобиване на определено познание чрез посвещение, респективно кръщение с дух, както са казвали после и гностиците. Самият Исус говори за кръщение чрез дух и светлина, и никого с вода не е кръщавал... Орфей е жрец-посветител, йерофант, посредник между земния свят и сферата на божественото като човек, владеещ някакво тайно познание, което предавал на хората чрез ритуалите на инициацията. Факт е, че дори самият Климент Александрийски, който бил посветен в Елевзинските мистерии, е нарекъл Христос „истински йерофант”! Направил го в един свой труд, и то веднага, след като описал това свое преживяване. А тази титла се давала на най-висшите адепти, на учителите и тълкувателите на свещените понятия, на посветителите... И още: чудотворецът Орфей става жертва на насилие, мъченик на мисията си, защото се опълчва против безумствата на беснеещия Дионис, един вече наложил се бог, и прославя нов, добър и светъл. Исус прави същото. Орфей събира братство от посветени, Исус събира апостолите... Орфей е вещ в заклинанията, Исус също... Да напомним още веднъж произхода им: единият бил син на Аполон, а другият - Божи син, все богове на светлината, на любовта. Ето затова и единият, и другият са йерофанти, които показват Пътя към него, към светлия бог. Имало е дори гностически секти, които са почитали Исус наравно с Орфей. Факт е наличието на посветителски сцени върху ритуалните кратери, съдържащи образа на кръст с четири точки, същата фигура се появява по-късно върху ариански епитрахили, в символиката на катарите, среща се и в тайния орден на розенкройцерите... Факт е, че има много раннохристиянски фрески и мозайки, където образите на Орфей и Исус се припокриват. Факт са и думите на Аристотел, казани още през четвърти век преди Христос: „Орфей над всички проповядваше идеята за братство на човеците”. И споменава девиза на Орфей: ”Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички”. Звучи ли ви познато?

Възможно ли е заради мисията си Исус преднамерено да е изпълнявал пророчествата? Отговорът е: да! Най-съществените от тях наистина са напълно осъществими, другите са или съответно подбрани от многообразието на текстовете в Стария завет, или съответно добавени от евангелистите /като раждането/ или недоказуеми /като сядането отдясно на Господа/. Старозаветният пророк Исайя предрича, че мракът няма да бъде вечен и ще почне да се разпръсква от езическа Галилея, която ще стане светлина за езичниците – и ето, той се заселва в Капернаум, на брега на Галилейското езеро, в псалмите се казва за поучение чрез притчи – и той много успешно се придържа към него... Към тези пророчества спадат и гневът му в храма, когато преобръща масите на търговците, разгонвайки ги с бич, и извършването на чудодейни изцеления, и цялата постановка на влизането му с магарето на последната Пасха в Йерусалим, и постановката с предателството... Факт е, че в онези времена не е било невъзможно някой да се провъзгласи за пророкувания избавител на еврейския народ /има исторически сведения за подобни личности/, самите евреи живеят с апокалиптични и месиански настроения, а гладът за знамения и „личби” е огромен. И който е искал да достигне до съзнанието им, задължително е трябвало да оправдае и очакванията...

Вярно ли е, че Евангелието от Йоан предизвиква смущаващи въпроси? Отговорът е: да! Вече все по-силни стават гласовете, че може би е писано или от самата Мария Магдалина, или по нейни думи. Ако се чете внимателно, в тъй нареченото Четвърто евангелие се забелязва едно доста пренебрежително отношение от страна на Исус към собствената му майка, едно отричане на Стария завет, на Мойсей и на пророците, а заедно с това многократно е декларирана борбата с Княза на тоя свят, който всъщност е демиургът, Създателят, старозаветният бог... Интересна е и самата конструкция. Първата година от служението на Исус е отбелязана чрез два знаменателни епизода – сватбата в Кана, на която поведението му поражда основателни подозрения, че това е неговата собствена сватба, и доста пикантната сцена край кладенеца, когато праща самарянката да доведе не някой друг, а мъжа си, за да я запознае с учението си... После следват няколко кратки споменавания за чудеса и проповеди в Галилея, но общото впечатление в това евангелие е, че е писано от човек, който не е придружавал Исус в обиколките му, а е присъствал главно в началото и в края на пътя му. Знаменателна е и сцената с прелюбодейката – какво чертае Исус на земята? Романът „13 рози” предлага отговор... Текстът в Четвъртото евангелие е страстен, със съмнителен произход, няма особена връзка с Писанията, някои дори го определят като маркионитско, еретично дълбоко в същността си. Факт е, че включването му в канона, изработен от Никейския събор, е станало след ожесточени дебати. Факт е, че еретиците /особено катарите/ са го припознавали като свое, отхвърляйки всички други евангелия и църковни текстове...

Вярно ли е, че така наложената догма може по-скоро да се нарече павелианство, отколкото християнство? Отговорът е: да! Достатъчно е да се погледне съотношението на текстовете в Новия завет. Без да е познавал лично Исус, Павел се самопровъзгласява за апостол и проводник на учението му, като си позволява да му припише собствените си назорейски схващания. Развил трескава мисионерска и организаторска дейност, ходел, проповядвал, вдъхновявал тълпите, но дори за миг не забравял себе си - навсякъде изисквал подчинение и признание на ръководната му роля. Освен добър оратор, който умее да ласкае публиката, като същевременно я заплашва с ужасите на Страшния съд, той проявил и забележителна хитрост, не случайно се е занимавал и със събиране на дарения, при това е държал да ги получава лично, на ръка... Защото много добре е знаел каква цел преследва, налагайки своите правила, различни от учението на Исус, но представяйки ги като внушени му от самия възкръснал Господ. Иначе не би успял да създаде цялата тази йерархия, съсредоточила впоследствие в себе си власт над умовете и имотите на хората. Ето защо и първият християнски император Константин е прозрял перспективността на тази вяра, позволяваща му да спечели не само решаващата битка, но и да задържи властта. Една вяра, един бог, един император...

Вярно ли е, че гностиците са заплашвали основите на цялата църковна институция, а оттам и възможността й за величие, власт и богатство? Отговорът е: да! Каква йерархия може да се създаде при религия, която учи, че вярващият няма нужда от посредници за контактите си с Бога, че истинската молитва трябва да става „във вътрешната стаичка”, както казва и самият Исус, че няма по-голям грях от невежеството, че за да познаеш Бога, трябва да опознаеш първо себе си? Има гностически текстове, в които директно се казва, че тези, които се пишат християни, нямат понятие от мистерии и сами не знаят кой е Христос! Заявява се, че с Истината се кощунства, че вестители на Лъжата разгласяват едно зловредно учение, че „мнозина се предали в ръцете на един зъл и извъртлив мъж, който със собствените си заблуди подменя пречистото Слово”. Като цяло гностическите текстове са изумителни, дори в някаква степен езотерични както е езотеричен и орфизмът. В тях Исус не говори за грях и покаяние, нито за страх от наказание в отвъдното, нито за изкупване на грехопадението... Точно обратното е посланието на гностиците, които не само отричат първородния грях, но дори стигат дотам да почитат самата змия, дала на хората забранения плод на познанието. Някои от текстовете направо лъхат на мистични преживявания и загатват за магически практики с използване на заклинания и мелодии, за някаква тайна доктрина, предавана само на посветени, общност, в която „мнозина са звани, но малцина избрани”... Определяйки Божието царство като „синапено зрънце”, Исус говори всъщност за свещената сватба между земното и небесното, за плодоносен и хармоничен съюз между двете противоположни, но допълващи се начала, за пълнота, чрез която се постига самият Бог.  Факт е и наличието на силна женска символика във вярванията на гностиците, факт е значимата роля на жените при тях, както и някои сексуални практики, произтичащи от съчетаването на мъжкото и женското начало в образа на Бога, и чрез които практики се осъществява вникване в тайнството на неговото познаване...

Възможно ли е нашата земя, възприемана като земя на еретици, да е такава заради връзката между Исус и Орфей? Отговорът е: да! Именно заради арианството, разпространено предимно по тракийските земи, е свикан през 325 г. Никейският събор, на който се определя кое е правилно и кое не, именно на този събор Исус от човек, озарен от божия дух, се превръща в бог, временно слязъл от небето в човешка плът, именно тогава се заявява, че единствено Църквата е овластена да бъде посредник между земното и небесното, единствено тя владее спасението на душите... Резултатът е известен. Всичко, отхвърлено от събора, е подложено на жестока цензура и гонения. Затова и векове наред тази скрита информация, появявайки се в различни ереси, е била преследвана и изтребвана с огън и кръв много по-жестоко, отколкото навремето римляните са преследвали християните... Така, чрез сила и жестокост, е наложена вяра, доста по-примитивна от това, в което са вярвали гностиците. Така една религия на мъдростта, на познанието и духовното търсене е подменена с религия на догмата, с вяра в самата вяра... Факт е, че тези първи „еретици” упорито и непреклонно, чак до смърт, са твърдели, че именно те са истинските последователи на Исус. Факт е, че така обявената за ерес вяра е подета и поддържана от арианите в Тракия /затова и вторият събор на тази тема е свикан не другаде, а в Сердика, известен е като Сердикийският/. Факт е, че от нашите земи по-късно тя преминава чрез учението на богомилите в Европа, където е подложена на жестоко изтребление в лицето на катарите, заради които възниква и зловещият апарат на Инквизицията. Така тази „ерес” потъва в мистика и се скрива в ритуалите и символиката на възникналите по-късно ордени с езотерична насоченост...

Вярно ли е, че последните думи на Исус върху кръста продължават да пораждат въпроси въпреки всички богословски тълкувания? Отговорът е: да! Защо той, Учителят, който през цялото време говори на хората понятно и разбрано, проговаря изведнъж на непознат език, карайки присъстващите да се питат какво иска да им каже? Арамейският и старосирийският не биха предизвикали подобна реакция. Ако е призовавал Бога с първия стих на известния на всички псалм от Стария завет, както е обичайното тълкуване, защо евреите дочуват името на Илия? Защо Лука, който ползва същия източник като Марко и Матей, предлага друг вариант на същата сцена? Явно е усетил колко невъзможно изглежда не само Месията да хленчи от кръста, цитирайки псалм, в който оскърбеният правоверен упреква Бога, че го бил изоставил, но пък и никой да не разбира цитата, а да се озъртат за Илия... При Йоан виждаме обаче един Исус, който се разделя с живота достойно и прави това, което прави всеки умиращ човек – обръща се към най-близките си, към майка си и... жена си. Според изложената в книгата теза думите са отправени към Мария Магдалина, която единствена би разбрала посланието, казано на тракийски, предложен е и превод, направен след съответен лингвистичен анализ. Любимият ученик е тя - една жена, съчетала в себе си еротичното, духовното и интелектуалното, една жена, изпълнена със страст и преданост, със смелост и най-чиста човечност! Жена, без която нямаше да го има и християнството, защото именно тя донася вестта за възкресението!... Къде са били мъжете тогава, в онези тежки мигове?!...

И накрая, като извод от тези предположения, твърдя следното:

Не евреите, и не Пилат, а ние, неговите последователи, разпънахме Исус на кръста. Преиначихме учението му заради облаги. Обявихме го за изкупител на греховете ни, покръстихме се, прекръстихме се и се втурнахме да грешим, защото според Църквата всеки грях може да бъде изкупен чрез покаяние, и така затънахме в лицемерие! Защото вече две хиляди години почитаме всъщност не неговия бог – любящия и състрадателен Бог-Отец, когото всеки носи вътре в себе си, а онзи другия, демоничен и ревнив бог от Стария завет, който налагал кръвнината „око за око, зъб за зъб”, достатъчно е след съгрешаването да се покаеш... Защото докато възприемаме бога и дявола като нещо странично за човека /както е според догмата/, докато не познаем борбата им вътре в себе си, докато не вземем страна в тази борба, опознавайки лабиринта на душата си, няма да имаме в ръцете си спасителната нишка, показваща пътя. Защото каквото и да говорим за християнски устои и милосърдие, колкото и да се кръстим в името на Христос, именно онези закони, законите на старозаветния бог продължават да властват, достатъчно е да погледнем историята - да виждате някакво действено въплъщение на християнските добродетели? Някаква грижа за по-слабия? Някакво зачитане на правата на всички онези, различните, чиито земи са завоювани от експанзията на християнския свят към нови територии? Колониализъм, търговия с роби, насилствено покръстване... Същото важи и за другата голяма монотеистична религия. Ислямът възниква като реплика на християнската догма, въз основата на същия онзи Стар завет, дори пророците си имат в Корана своите мюсюлмански съименници... И никак не е случайно че и християни, и мюсюлмани, и евреи почитат едно и също място като светиня, достатъчно е да видим какво става с поклонническия туризъм в Йерусалим... Но ако Бог на небесата е един, ние тук, на земята, не можем да си го поделим. И векове наред християни преследват евреи заради някаква вменена им вина, мюсюлмани нахлуват в християнски земи, избиват и налагат „правата вяра”, евреи се бият с мюсюлмани за ивица „свята” земя... Така че, ако мотивът за поредната битка не е за икономическа или политическа власт, за нови територии и богатства, то той е религиозен, като се пренебрегват именно тези общи корени. Зад всеки такъв мотив обаче пак се крие същият стремеж към посегателство върху чуждото, не твоето, различното - точно тъй, както повелява старозаветният бог... Щом е различно, щом не отговаря на собствените ти представи, значи може да бъде плячкосано, унищожено, стъпкано, взривено!... И оттогава, та до наши дни във всички сфери на живота ни, накъдето и да се обърне човек, вижда все едно и също. Непрекъснат стремеж към завоевания, подчиняване на по-слабия, унищожаване на различния... и букет от смъртни грехове, породени от отказа да се поеме по пътя на духовното търсене. Ето ги и седемте:

Чревоугодие... Цели нации, затлъстели от преяждане, затлъстели деца, докато в други части на света други деца се подуват от глад.

Похот... Взрив на първичните нагони, нашествие на хомосексуализъм и детска порнография.

Гняв... Необузданост, изстъпления и яростни сблъсъци по спортни срещи и политически демонстрации.

Завист... Във всички сфери на живота, омраза и неудоволствие от успеха на ближния, интриги и клевети.

Леност... Липса на стремеж към усъвършенстване. Апатично, бездуховно и равнодушно общество, издигнало в култ развлекателния бизнес.

Гордост... Амбициозна посредственост, налагаща от неудовлетвореност своите посредствени критерии. Самонадеяност и кариеризъм, почти болезнен стремеж към слава и просперитет в един измислен елит.

Алчност... Тя като че ли е водеща за целия западен свят. Неконтролиран стремеж към всички земни блага, извор на коравосърдечие, жестокост и потъпкване на всичко свято. Накъдето и да се обърнеш - алчност, алчност, алчност... С каквито и фрази да е облечена идеята.

Къде тогава е изкупителното дело на Христос? Струваше ли си неговото жертвоприношение? Нима е искал това, в което е превърнала Църквата живота и учението му? Не продължаваме ли и в наши дни да виждаме навсякъде в съвременния свят всичко онова, което преди две хиляди години е виждал и е искал да промени Исус?

И като резултат сега сме безбожници. Безбожници сме и вина за това имат именно църковните догми, които никой разумен и съвременно мислещ човек не може да приеме. Особено в нашия век на високи технологии, скоростни комуникации, глобална информационна мрежа, развитие на генното инженерство, нанотехнологиите и какво ли още не. Не вярваме в нищо. Не вярваме, дори и да се кръстим, дори и да се кълнем в християнските добродетели. Важна е само силата на парите, самата църква се е превърнала в холдинг...

Защото не сме усвоили най-важното, онова, което наистина е проповядвал Исус, и което е било изопачено от свещениците до неузнаваемост с тяхното примитивно тълкуване...

                                            Никол Данева